Посвещава се на героите от Първа и Трета българска армии, които в началото на Първата Балканска война само за два дни превземат крепостта Лозенград

Изпращаха ги с песни, със цветя,
закичени със смелост и надежда.
Отхвърлили безрадостна съдба,
те тръгнаха, назад без да поглеждат.

По друмищата, прашни или в кал,
вървяха, без да спират, към победа.
България бе техният Граал,
не биха я отстъпили. Ни педя.

С едничка мисъл да попаднат в бой,
не сещаха умора, нито глад,
пресекли Странджа във невидим строй,
напредваха без страх към Лозенград.

Врагът бе там, стаен във крепостта,
с надежда за обсада дълговечна.
Врагът бе там – посланик на смъртта –
и битката изглеждаше обречена.

И тишината в онзи миг умря.

Снаряди засвистяха из полето,
разстла се скръбна, димна пелена
и заличи земята и небето,
и тръпнеха околните села,
а в смъртна болка въздухът ехтеше
от сблъсък на куршуми и тела.

Не слава, род и вяра ги крепеше,
та всяка рота български войници
бе като полк за стреснатия враг,
а полковите бойни единици
обръщаха дивизии във бяг…

Два дена боеве ожесточени.
Задъхани оръдийни дула.
Земя, с кръв на герои напоена
и… знаме българско над крепостта.

***
Пред боя генерал германски казал,
че Лозенград без труд би издържал
тримесечна обсада, след която
само на прусите се би предал.

Сгрешил в прогнозата не на шега.
Събитията иначе се стекли:
героите, превзели крепостта,
„прусаци на Балканите“ нарекли.

Днес костите им нека да почиват,
надгробни плочи паметно да бдят,
че знае се: когато си отиват,
героите безсмъртни просто спят.