Беше я загубил. От години. Всъщност, никога не беше я притежавал. И може би никога не беше я познавал. Жената, която бе преобърнала живота му, жената, която изчезна, сякаш никога не беше съществувала. Знаеше ника й в мрежата, знаеше също, че името й е име на цвете. Тя твърдеше, че листенцата й били бели, той обаче си я представяше лилава. „Виолетова виолетка?“ – бе се засмяла тя с широко озъбен емотикон. „Не, нещо по-голямо – побърза да отговори той. – Нещо всеобхатно, опияняващо… Виолетово небе!“
Представяше си мрачна синева, в която се разтварят кървави нишки, докато цялото небе се превърне в тайнствен теменужен мрак. Представяше си люляково сияние, което заслепява очите му, а после се виждаше да потъва в безтегловен виолетов ефир…
Не искаше да я търси, не искаше да мисли за нея, но не можеше да я забрави.

Приятелят му се готвеше да изнесе на пазара нова марка вино. Двамата винаги обсъждаха новите продукти преди официалния анонс. Спазиха традицията и този път. Говориха цяла нощ, дегустираха, спориха, разливаха чаши… Преживяха отново забравената безметежност на студентските времена.
Новата марка се появи на пазара шест месеца по-късно и веднага се превърна в любимото му питие. Вино „Виолетово небе“.
Всяка вечер изпиваше по чаша. Изпиваше частица от своята Виолета.
Беше щастлив с малката си тайна. Споменът, изпълващ чашата, сгряваше душата му, а понякога направо го изгаряше – в такива моменти виждаше пред себе си истинската Виолета и му се искаше да й каже толкова неща… Всичко онова, което бе премълчал, докато тя бе край него. Но думите отлитаха, небето на сутринта отново приемаше студеносиния си цвят и споменът оставаше да тлее в празната бутилка.
Веднъж, само веднъж, не устоя на изкушението да излее душата си. Беше кратък коментар под негова снимка с безценната му бутилка. Коментарът гласеше: „Виолетово небе – несравнимо и незабравимо“.