Монолог на омъжената колежка

Настъпи моят звезден миг,
омъжена съм вече аз,
сияе светлият ми лик,
социално съм в по-горен клас.

Някой пуфти: „Чудо голямо!
Сякаш без брак не се живей!“
Е, да, но с дипломата само
трудно жена ще оцелей.
Във София съм не от вчера
и казвала съм неведнъж:
не съм във ВУЗ-а за кариера,
а да си хвана свестен мъж.

Съпруг да хванеш е изкуство,
макар че пълно е с мъже.
За туй се иска здраво чувство –
както да ходиш по въже.
Най-първо, да го провериш
като си пийне как изглежда
и да го пазиш – току-виж,
че взел към друга да поглежда.
След туй гневиш го най-лукаво
и гледаш как ще понесе.
Ако мълчи си кротко – браво! –
нека и пръстен донесе.
Е, не е нужно да е бог,
а умен, влюбен и работен,
за мен да пази своя влог
и брак да иска доживотен.

Намерих аз такъв съпруг
и днес съм млада госпожа.
А че съм мислела за друг,
това си е долна лъжа!

Настъпи моят звезден час,
не ще го нищо помрачи:
омъжена съм вече аз
и гледам ви с други очи.

 
1992 г., ТУ София