Тя бе малка принцеса. На бала
най-красива от всички жени;
с доверчива усмивка, огряла
плахо нежните й страни.
Тя се стресна, когато удари
полунощ – най-потайният час.
Стисна палци от поверия стари
и прошепна желание без глас.
И тогава светът се обърна,
щом стрелките се сляха. И тя
го видя: коленичил, посърнал,
най-добрият вълшебник в света.
Тя поиска да бъде красива.
Той потърси достойни слова:
„Аз съм тук, за да бъдеш щастлива!“
Тя смутено наведе глава.
Той целуна ръката й малка
и отведе я в замък прочут.
Всяка мисъл изглеждаше жалка
сред покоя на вечен уют.
Тя поиска корона, в която
всеки камък да бъде мечта
и да грейва със блясък, когато
стане чудо и сбъдне се тя.
Тя бе малка и много чаровна
господарка на мага велик.
Но настъпи минута съдбовна –
раздели ги баналният миг:
той замина далеч, към морето,
тя остана в двореца сама.
Но го чакаше. Бе и в сърцето
си принцеса, тъй както в ума.
***
Тя и днес го очаква все още,
ала той не се върна оттам.
Тя се моли и денем, и нощем
пред свещичка във Техния храм.
Казват, той бил в гори Тилилейски.
Казват, станал нормален човек.
Казват, пийнал в магия злодейска
на забравата тежкия лек.
И не помнел веч’ свойта принцеса.
Чудеса правел само насън.
Той по друга жена бил унесен.
А принцесата плачела вън.
И короната в миг потъмняла,
и изпаднали всички мечти;
кринолинът й бил на парцали,
а дворецът захлопнал врати.
Тя стояла пред тях, като минал
на проверка намусен стражар.
“Я изчезвай оттук, просякиньо! –
казал той. – Да не стане пожар!“
Тя се свила във плаща. Самичка
с късче спомен и късчета плат.
Призовала към вълшебство едничко,
ала той бил далеч – в своя свят. . .
***
Тя бе малка и плаха принцеса,
прокълната да бъде сама.
Като есенен лист я отнесе
по човешки жестока тъма.
