Седях и размишлявах. Мислех за мегалитите, тези огромни каменни съоръжения, пръснати из цялата Земя. Кой, кога и защо ги е построил? Учените казват: „Древните народи от каменната епоха. Каменните паметници на човешката култура са били свързани с религиозните им вярвания.“
– Глупости! – възкликнах на глас. В къщи нямаше никого, а в такива случаи обичам да си противореча сама. Не зная, може би сте усещали някога в себе си две личности: едната приема фактите, а другата ги оспорва. Ей така, от инат! С мен това се случва понякога.
Този път „опърничавата“ ми половинка спореше гласно с авторите на статията:
– Е, добре, да допуснем, че всичко е така, както е описвано досега и както го учим в училище. Но тогава как с примитивната техника са успявали да повдигат и пренасят многотонните каменни блокове, без да ги повреждат? Ако имах машина на времето, щях да зная, но…
Винаги има едно „но“!
Всъщност, машината на времето ми се струва нещо като вечния двигател – мечта на хората, която не може да бъде изпълнена. Разбира се, на глас аз се обосновах:
– Как ще се върнем назад във времето, щом като тече само в една посока?
– Да, времето тече само в една посока – каза някой зад мен.
Ядосах се! Сигурно пак брат ми се е промъкнал незабелязано и се га ми се надсмива. Обърнах се гневно, но думите, които исках да кажа, останаха в устата ми. Пред мен стоеше не брат ми, нито дори някой познат, а нещо, което не бях виждала. До вратата бе застанало невисоко същество, облечено в сребрист гумен екип. На очите си носеше очила, а косата му, ако имаше такава, бе скрита от шлем-скафандър. Ръцете му, облечени в ръкавици, имаха по шест пръста. Носеше обувки с много дебели подметки. Стори ми се, че бяха част от панталона му. Но, ще кажете вие, всеки може да се маскира така. Онова, което ме порази най-много, бе главата на новодошлия: продълговата и несъразмерно голяма в сравнение с тялото. Челото бе изпъкнало и високо, а носът, който страшно приличаше на зурла, бе снабден с нещо като марля. Устни нямаше. Просто там, където беше устата му, се веждаше неголяма цепка.
– Времето тече в една посока – повтори съществото.
Кимнах и го попитах:
– Кой сте Вие и как се промъкнахте посред бял ден в чужд дом?
– Идвам от планетата Трашум, Галактика NKG, от четвъртата планета на система Когау.
– А-ха. Благодаря.
Беше безполезно. Техните означения и имена навярно нямаха нищо общо със земните. Затова и не попитах за разстоянието. Изведнъж ми хрумна една идея. Извадих лист и начертах Слънчевата система.
– Ето – казах. – Ако от Слънцето до Земята, до нас, разстоянието е единица, колко е от твоята Трашум до Земята?
Трашумецът помисли и отговори:
– 30,16.
„Все е начало“ – успокоих се мислено. Погледнах чужденеца. Той разглеждаше съсредоточено и, стори ми се, с насмешлива усмивка бележките ми, статиите и снимките по масата.
– Виждам, че ненапразно съм дошъл. Може да помогна в загадките.
Вдигнах рамене. Посочих му стол и седнах срещу него.
– Какво знаете вие от Земята за нас? – изпревари ме той.
– Нищо – отвърнах искрено.
По дяволите тази цепка на устата! Като че ли е създадена, за да се надсмива.
– Материалите, които видях, говорят за обратното.
– Материалите са свързани с археологията ни и с историята на Земята.
– Значи и с нас.
Едва не паднах от стола. Дошъл е да си прави шеги ли? Другояче си представях контакта с извънземни цивилизации.
– Какво искате да кажете? – престраших се след кратка пауза.
– Май ви липсва търпение, за да ме изслушате.
Обещах, че ще седя мълчаливо. Трашумецът започна:
– Зная как си представяте собственото ви минало. Затова предупреждавам, че много от онова, което ще разкажа, може да прозвучи невероятно, но съм готов да потвърдя думите си с доказателства, ако се наложи. И така. Живели сте в ървобитнообщинен строй, а след него в робовладелски. По това време имало високо развити цивилизации, които изчезнали, оставяйки огромни постройки и доказателства за изключителни знания по астрономия, математика и медицина.
– Именно там е непонятното – не издържах аз. – Как са могли древните в едни отношения да са гениални, а в други – пълни невежи.
– А самото им изчезване не е ли непонятно?
– Според мен „изчезване“ означава да умреш с тайните си.
– Интересно – за пръв път усмивката му беше добродушна. – Аз обаче ще разкажа друго. В древността на Земята наистина били създадени цивилизации, в които процъфтявали изкуствата и приложните занаяти. Но хората не знаели много за себе си и за света, в който живеели. По същото време в Галактика NKG, в системата Когау, вече имало високоразвита техническа цивилизация. Оттам за вашата система тръгнали няколко космически кораба. Пристигнали на Земята, те били посрещнати с благоговение. Станали въплъщение на необяснимите природни сили. Още повече, че дали на вашите предци научни знания. Имам предвид математическите, медицински, а също и астрономически познания. Днес намирате източници и изненадващи сведения за звезди и планети – едновременно точни и древни. Несъвместимо със стандартното развитие на човечеството. Но, знаейки за посещението на боговете, лесно ще си изясните несъответствията. Ще приемете и строежа на огромните каменни постройки и съоръжения, предназначени, както се говори, за религиозни обреди и астрономически наблюдения.
– Значи Вашите прадеди са помогнали на моите да си стъпят на краката? – отново го прекъснах. – Кажете все пак, как се е случило и защо никъде не сме намерили следи?
– Следи има, но никой не може да ги отдели от останалите находки на древността.
– Предполагам, че сте прав. Та, нека се върнем на въпроса: как са построявани пирамидите, статуите и всичко останало? И кому е било нужно точно такова строителство?
– Любознателност, любопитство и нетърпение. Те са погубили и древните ви прадеди – невъзмутимо отвърна пришълецът. – Постройките наистина са най-добрите следи. След време, когато овладеете силата „мана“, която е просто енергийно поле на камъка, ще разберете замисъла на построеното от нас.
Отговорът не ме задоволи, но реших да не го притискам:
– Ами гибелта на древните цивилизации? Споменахте нещо…
– Ах, да. Не съм осведомен за подробностите, но някакви бунтари се опитали да влязат в корабите и предизвикали екипажите. Затова те се издигнали над градовете и започнали да унищожават хора и къщи, докато не останал никой жив. Това е тайната на Шумер, Вавилон и други градове и народи.
– В такъв случай какво правите Вие тук, на унищожената планета?
– Мда. Пропуснах да уточня, че били унищожени само разбунтувалите се, с което развитието на човечеството като цяло било забавено. Така приключила първата част историята. Но последвало отмъщение. На един от корабите се били скрили около шест хиляди човеци, пренасяйки със себе си земни бактерии и вируси. Жителите от системата Когау нямали имунитет срещу тях. Планетата била заразена смъртоносно и на моите прадеди им се наложило да се преместят на Трашум.
– И оттогава не са идвали на Земята?
– Не.
Станах и отидох до прозореца. Трябваше да премисля всичко. Гражданин на далечна планета идва при мен, за да ми разкаже за миналото на моя и неговия свят. Невероятно, направо нелепо!
– Ще Ви попитам отново – обърнах се към трашумеца. – Защо дойдохте, ако за вас кацането на Земята е рисковано?
– Възложиха ми, нали разбирате.
Кимнах и зададох въпроса, който напираше на устните ми от началото на разговора:
– Сам ли сте тук, на Земята?
– Да. Решихме, че не е нужно да се вдига шум, ако искаме да останем незабелязани. Намаляваме риска.
– Но аз мога да разкажа всичко за срещата ни.
– Можете. Но никой няма да повярва.
Съзнавах го и сама.
– А защо изобщо влязохте в контакт с мен? – попитах без предишното въодушевление.
– Така трябваше. Ето, че неусетно научих много за вашето умствено, психическо и физиологично състояние.
– И защо точно за моето?
Съмнявах се, че ще отговори, но със спокойния си глас той отвърна:
– Изучаваме развитието на младото поколение. Посоката, в която еволюирате.
Нещо в него започваше да ме дразни. Вече се досещах за причините, накарали древните ни прародители да влязат във владенията на боговете.
Е, щом той изучаваше нас, не можех ли и аз да направя същото? Поне отчасти:
– Говорите добре моя език. Кога се научихте? На Земята има стотици езици.
В отговор той извади шишенце или по-скоро тубичта – като тези от пасти за зъби, само че прозрачна. Видях, че около две трети от нея е пълна с някаква кремава течност. Трашумецът отвинти конусовидната капачка. Показа се игла за спринцовка.
– Когато говорим с непознати, си вкарваме доза от това в говорния център. Няколко думи на чужденеца са достатъчни, за да го разбираме и да водим разговор с него.
– Оставете ми я за спомен – посочих аз тубичката.
Той поклати леко, но решително глава в знак на отрицание.
– Вече споменах, че все още не желаем да се разкриваме. Съставките на течността биха ни издали. Съжалявам. А и не разполагам с повече време – изведнъж се разбърза той. – Сбогом!
– Довиждане! – отвърнах предизвикателно.
Трашумецът се стресна, но беше само за миг. Може и да ми се е сторило, защото веднага след това той ми махна с ръка, обърна се и излезе през… вратата.
Не чух входната врата да се хлопва, но не се изненадах. Мислех си за непознатите ни познати от Галактика NKG, за тези, които ни изследват по неясни причини. Дали пък не беше, за да разсеят страха си от нас? Защото кой може да предвиди как ще еволюира човечеството в бъдеще? Кой може да предвиди хода на човешката мисъл?
Времето тече в една посока, но човек се е развивал и ще се развива многопосочно.
край
(„die allererste Erzählung“)
Това е абсолютно първият ми, написан на пишеща машина и по случайност запазен фантастичен разказ. Публикуваният тук текст е оригиналeн, предпочетох да го оставя нередактиран.