Острие

1

Полковник Паул Демил усърдно прехвърляше десетте досиета, макар очите отдавна да го боляха от дългото стоене пред екрана. Но до него намръщен седеше старият му приятел Лон Ройд и той нямаше избор. Извика още веднъж някои от досиетата, направи различни справки и натисна синия бутон вляво на пулта.
– Капитан Кид слуша – прозвучаха кадифените нотки на спокоен мъжки глас.
– Нед, би ли дошъл за минутка?
– Веднага, полковник – по войнишки отривисто отвърна гласът и на вратата изникна високата фигура на капитан Кид. Полковникът любезно му посочи креслото срещу себе си.
– Ти ли избираше хората за мисия ОСТРИЕ? – запита той.
– Да – капитан Кид не смееше дори да се отпусне в креслото.
– Прекрасно! – отбеляза полковникът, но очите му говореха за обратното.
Нед Кид неспокойно се размърда:
– Проблем ли има, полковник?
– Ако не се лъжа, Жанет е женско име – намеси се професор Ройд.
Капитан Кид несмело кимна.
– Тогава би ли ни обяснил какво прави тази Жанет Соладин в списъка на екипажа? Не биваше да се допускат жени.
Капитанът наведе очи като провинен ученик:
– Съжалявам, но Елч отказа да тръгне без нея.
– Елч?
– Базовият пилот.
– Не можа ли да го заместиш с друг? – намеси се отново полковникът, който междувременно бе станал и нервно кръстосваше стаята.
– Нямаше желаещи – отговори Нед. – Заповедта ясно посочваше да се наемат само доброволци.
Паул Демил мълчаливо махна с ръка.
– Е, добре – смени темата професор Ройд. – А какво ще ни кажеш за тези… – той погледна списъка пред себе си – тези Клод Лоран и Том Винер?
– Обикновени безработни, предложиха се почти веднага – отвърна капитан Кид, недоумявайки какво нередно има да се наемат безработни за рисковани рейсове.
– Не намерихме имената им в базовите регистри – изгледа го строго полковникът.
– А, това ли било – отпусна се Нед Кид. – Лоран ме предупреди, че малко е променил името си, но го подложих на тестиране. Наистина е такъв, за какъвто се представя. А Том Винер всъщност е Томас, синът на генерал Салди.
– Още по-зле! – сряза го Демил.
– Незаконният син на генерал Салди – поправи се Нед.
Лон Ройд едва забележимо се усмихна и кимна одобрително към приятеля си, който побърза да освободи капитана.
Нед Кид напусна стаята с известно объркване. Беше очаквал да оспорват предложението му за командир на експедицията – известен пилот-изпитател, който бе необходим в базата. Неотдавна Дерек Янг бе загубил при катастрофа жена си и двамата си сина – “всичко, заради което си струва да се живее” – както се бе изразил сам той. Капитан Кид не устоя на молбата на приятеля си. Сега, като вървеше по коридора, си спомни точно какво му каза тогава Дерек:
– Всички ние сме еквилибристи, които вървят по острието на някой безкрайно дълъг нож. Вървим спокойно, защото смятаме, че той е тъп, а когато се порежем, е твърде късно да започваме отначало. Загубваме равновесие и падаме, целите изранени. Целта ни в живота е да се натъкваме възможно най-рядко на тези остриета. Но кой може да ми гарантира, че докато изпробвам модул с безобидното име “Икар”, ще съм в по-голяма безопасност, отколкото ако пътувам с архивния звездолет “Острие”?
Прехвърляйки отново фактите, Нед Кид реши, че няма място за тревога.
Тълпата изпращачи на космодрума бе огромна, макар тези, които познаваха екипажа, да се брояха на пръсти. Събитието обаче бе достатъчно необичайно, за да привлече жителите на базата – излиташе старият звездолет “Острие”, програмиран специално за рейса База Тул–Земя. Пристигнал преди петнадесетина години от Земята, звездолетът не можа да се върне по предначертания маршрут, защото от няколко години връзката беше прекъсната. Това почти не се отрази върху живота на хората, защото опорната База Тул бе относително самостоятелна още от създаването си. Управата обаче реши, че връзката със Земята трябва да се възстанови и инженерите постегнаха старата машина, а Паул Демил и Нед Кид се погрижиха за екипажа.
Едва ли някой от изпращачите можеше да си представи колко трудно бе сформиран този екипаж. Въпреки модернизацията и автоматичното управление корабът бе твърде стар, за да бъде надеждно пътуването с него; крайната цел беше мъглява, защото всички знаеха за наближаващата екологична катастрофа на Земята – прекратяването на връзката може би се дължеше просто на прекратяване на живота там. И, най-сетне, в случай на щастливо завръщане не можеха да се надяват на дял от печалбата – такава не се предвиждаше При тези условия бе ясно, че астронавтите за рейса ще бъдат аутсайдери или отчаяни авантюристи, които нищо не губеха, докато, достигайки Земята, можеха да се надяват на съдействието на Миграционния отдел на Звездната асоциация.
Интервютата бяха привършили и екипажът се отправи към звездолета с равна, изкуствено спокойна крачка. Нямаше сълзи, нямаше сантиментални възклицания – тълпата мълчеше, респектирана от злокобния вид на металносивия корпус, който се канеше да погълне техните съпланетяни. Мълчанието продължи, докато звездолетът се изгуби в небето, а на огромното информационно табло се изписа: “Атмосферната обвивка преодоляна. Функционалност нормална. Състояние на екипажа нормално. Курс Земя.“