Вещица

Не зная защо го последвах. Леля Алис ме е предупредила никога да не следвам бели зайци. Но този не беше облечен, нямаше и джобен часовник. Просто припкаше из полето и така сладко мърдаше дългите си уши, че изпитах желание да го хвана за тях.

Не забелязах кога сме пресекли ливадата и сме навлезли в рядката горичка. Заекът продължаваше да бяга пред мен някак си бавничко, сякаш за да го следвам. Докато двамата се гонехме от ствол на ствол и от храст на храст, неусетно бях навлязла навътре в гората. Уж беше рядка, а когато обърнах поглед назад, видях непроходим тъмен лес. Спрях и се замислих за връщане. Зайо мръдна с уши и се понесе към светлината пред нас. „Сигурно ще излезем от другия край“ – реших. За миг, само за миг, ми се стори странно, че гората просветлява към центъра. Успокоих се, че изминатият път винаги изглежда по-черен от този, който предстои.

Докато разсъждавах за светлината и мрака, нещо се стовари върху главата ми. Останах с впечатлението, че е счупен клон, но сега, колкото повече си спомням, толкова повече се уверявам, че е била една от тежките ръце на Дъбун. Тук част от историята ми се губи, защото от удара припаднах. Когато отново се свестих, около мен се носеха гласове. „Никога не отваряй очи, ако не си сигурна, че искаш да видиш онова, което е пред теб“ – казваше леля Алис. Възползвах се от съвета й.

̶ Сигурен ли си, че ще иска? – колебаеше се напевен глас, в който шумоляха сребърни звънчета.

̶ Коя жена не иска да е вещица? – отвърна й друг, плътен и ръмжащ. – А и като види Вълчан…

̶ Какво като ме види! – тросна се леко виещ баритон.

̶ Приличаш на човек – отвърна му ръмжащият.

Любопитството се загнезди в душата ми и сигурно съм мръднала с очи, защото зад гърба ми някой изскърца:

̶ Будна е.

Усетих как няколко тела се скупчват край мен. Казах си, че ударът ми е причинил халюцинации и ей сега, след секунда, всичко ще изчезне. Няма да ви разказвам за шока, който изпитах, когато отворих очи, за писъка, който се изтръгна от гърлото ми, за безумните размятания на крайници, макар че никой не се опитваше да ме докосне. Не съм паникьорка, но вие как бихте реагирали, ако над вас са се надвесили няколко чифта очи, едни от които мечи, другите – вълчи, третите… дори не разбрах какви. Между очите сновяха две дълги уши, а два огромни светещи жълъда почти докосваха носа ми. По-късно разбрах, че това бил самият Дъбун.

̶ Здравей, Малиса – изгъргори мечокът с възможно най-любезен тон.

̶ Мариса – поправих го аз. – Мария Луиса.

Надвесените над мен очи размениха стреснати погледи.

̶ Така да бъде – разтегли устни в зъбата усмивка високият жилест мъж до мечока.

Разпознах виещия баритон. Жълтокафявият блясък на очите му подсказаше, че си имам работа с върколак.

̶ Какво искате от мен?

̶ Да бъдеш нашата вещица – каза меко мечокът.

Опитах да се изправя. Една ръка и две лапи ми се притекоха на помощ.

̶ Защо аз?

Задавах най-глупавия и клиширан въпрос. Може би защото се боях от отговора.

̶ Ген – сви рамене зъбатият мъж. – Леля ти Алис…

Разбира се! Леля Алис и нейните откачени истории! Знаех си, че белите зайци носят нещастие на фамилията. Защо ли последвах онзи!

Май бях изказала последната си мисъл гласно, защото сребърните камбанки зазвъняха с любопитство:

̶ Белю не те е довел насила, нали?

Значи така му викали на дългоухия похитител.

Извърнах глава по посока на звънчетата. Бях готова за изненади, но… ходеща бреза?!

̶ Казвам се Бетула – грациозно се поклони тънкото бяло стъбло. – Заедно ще поработим върху гласа и обноските ти.

„Какво ми е на обноските?“ – исках да попитам, но премълчах. Вместо това дадох да се разбере, че вкъщи ме очакват.

̶ За близките си ще отсъстваш два-три часа, независимо колко дълго трае обучението ти тук – осведоми ме друго дърво – същото, което ме бе повалило с тежкия си удар и което се представи като Дъбун Хилядолетника.

Бях попаднала на ходеща и говореща гора. Е, поне не се намирах в дупка и не трябваше да пия отвари и да ям гъби.

Всъщност, за гъбите сгреших. Няколко горски дни по-късно Белю и мечокът ме накараха да опитам всичко, което имаше вид на мицел. И мухоморки, разбира се. Нямаше опасност, защото бях минала курса по санктифициране. За ваше сведение модерната детоксикация е само крайъгълен камък на това вещерско познание.

Изобщо, превръщането ми във вещица изискваше много повече усилия, отколкото предполагах. Добрата памет бе задължителна, но заедно с нея вървяха концентрация, сръчност, импровизация… И най-важното: ново светоусещане.

̶ Трябва да вярваш в магичното – предупреди ме менторът Дъбун още на първия урок. – Без промяна в представите ти за света няма да се справиш.

Оказах се късметлийка: откачените истории на леля Алис бяха изградили у мен предразположеност към антинаучни реалности. С едно уточнение: можех да приема такава реалност, само ако откриех смисъл в нея. А не откривах смисъл в това, приказни същества да обучават човешка вещица в имагинерна гора. Обясниха ми, че без вещица гората щяла да изчезне заедно с всички създания в нея. Щяла да остане само рядката горичка, която виждат хората.

̶ Тя е мъртва, не можем да оцелеем там.

Приех изказването за метафора. Олисяващата горичка беше най-живата част от познатия ми пейзаж. После през ума ми като съставки за тесто се смесиха понятия за енергии, полета и езотерични животи. Какво ли знаехме ние! Само амортизирахме клавиатурите си, описвайки нелепите си представи за живо и неживо, материя и дух, мрак и светлина…

̶ Защо не потърсихте вещица от вашето… измерение? – не бях сигурна за думата, но ми звучеше по-добре от „омагьосана гора“.

̶ Вещиците не са магични същества – поклати клони Дъбун. – Те се раждат в света, който познаваш, в чисто човешкия свят, но за да развият способностите си, имат нужда от обучение. За съжаление последните учители сред хората бяха избити преди столетия.

Отговорът беше логичен, но не разкриваше как една вещица може да спаси цяла магическа гора от изчезване.

̶ Вещиците са връзката между хората и нас.

̶ Мислех, че са котките.

Последва вълчи вой, примесен с ромолене на сребърни звънчета и мечешко хълцане. Не, не ме нападнаха, присмиваха ми се. Накрая върколакът се смили:

̶ Котките действително ни виждат – призна той. – Но само вещиците осъществяват контакт с нас и могат да въздействат върху нашето, как го каза? Измерение.
Не можех да му противореча.

̶ Какво очаквате от мен? – зададох най-сетне въпроса, който ме вълнуваше от момента на задържането ми.

Последва мълчание, през което в главата ми се загнездиха думите: „Когато си готова, ще разбереш.“ Дали някой от горските обитатели наистина ми ги бе внушил или умът ми бе прибегнал към познатото до повръщане клише?

Каквато и да бе истината, тя ме примири с неизвестността. Съсредоточих се върху вещерската подготовка. Отначало ме водеше желанието да се махна. С нарастване на уменията ми обаче започна да расте и апетитът за още такива. Беше състояние, близко до пристрастяването.

(очаквайте продължение…)
––––––––

Тук трябваше да се добави финалната сцена, с която разказът бе представен в „Истории от някога“, но… сцената е написана по необходимост, за да се вмести текстът в условието за 8000 знака, а историята може да се разшири и да получи друго развитие. Затова: очаквайте продължението.


>> Обратно към ПРОЗА >>