(откъс)

Не зная защо го последвах. Леля Алис ме е предупредила никога да не следвам бели зайци. Но този не беше облечен, нямаше и джобен часовник. Просто припкаше из полето и така сладко мърдаше дългите си уши, че изпитах желание да го хвана за тях.
Не забелязах кога сме пресекли ливадата и сме навлезли в рядката горичка. Заекът продължаваше да бяга пред мен някак си бавничко, сякаш за да го следвам. Докато двамата се гонехме от ствол на ствол и от храст на храст, неусетно бях навлязла навътре в гората. Уж беше рядка, а когато обърнах поглед назад, видях непроходим тъмен лес. Спрях и се замислих за връщане. Зайо мръдна с уши и се понесе към светлината пред нас. „Сигурно ще излезем от другия край“ – реших. За миг, само за миг, ми се стори странно, че гората просветлява към центъра. Успокоих се, че изминатият път винаги изглежда по-черен от този, който предстои.
Докато разсъждавах за светлината и мрака, нещо се стовари върху главата ми. Останах с впечатлението, че е счупен клон, но сега, колкото повече си спомням, толкова повече се уверявам, че е била една от тежките ръце на Дъбун. Тук част от историята ми се губи, защото от удара припаднах. Когато отново се свестих, около мен се носеха гласове. „Никога не отваряй очи, ако не си сигурна, че искаш да видиш онова, което е пред теб“ – казваше леля Алис. Възползвах се от съвета й.
– Сигурен ли си, че ще иска? – колебаеше се напевен глас, в който шумоляха сребърни звънчета.
– Коя жена не иска да е вещица? – отвърна й друг, плътен и ръмжащ. – А и като види Вълчан…
– Какво като ме види! – тросна се леко виещ баритон.
– Приличаш на човек – отвърна му ръмжащият.
Любопитството се загнезди в душата ми и сигурно съм мръднала с очи, защото зад гърба ми някой изскърца:
– Будна е.
Усетих как няколко тела се скупчват край мен. Казах си, че ударът ми е причинил халюцинации и ей сега, след секунда, всичко ще изчезне. Няма да ви разказвам за шока, който изпитах, когато отворих очи, за писъка, който се изтръгна от гърлото ми, за безумните размятания на крайници, макар че никой не се опитваше да ме докосне. Не съм паникьорка, но вие как бихте реагирали, ако над вас са се надвесили няколко чифта очи, едни от които мечи, другите – вълчи, третите… дори не разбрах какви. Между очите сновяха две дълги уши, а два огромни светещи жълъда почти докосваха носа ми. По-късно разбрах, че това бил самият Дъбун.
– Здравей, Малиса – изгъргори мечокът с възможно най-любезен тон.
– Мариса – поправих го аз. Трябвало да се казвам Мария Луиса, но чиновниците в болницата се запънали, затова майка ми избрала съкратения вариант.
Надвесените над мен очи размениха стреснати погледи.
– Така да бъде – разтегли устни в зъбата усмивка високият жилест мъж до мечока.
Разпознах виещия баритон. Жълтокафявият блясък на очите му подсказаше, че си имам работа с върколак.
̶- Какво искате от мен?
̶- Да бъдеш нашата вещица – каза меко мечокът.