Потребителят

         Ралан безшумно се заизмъква от помещението, като наблюдаваше промяната в цвета на домашния сейф. Ако мисията приключеше успешно, кражбата на родителския геноключ щеше да се разкрие твърде късно.
         Без да губи време, се спусна към транзитния ескалатор. Както и очакваше, прехвъргачът не беше заключен.
         Вмъкна се в прозрачно-сивкавия конус. Вкара геноключа в контролния панел и набра координатите с разтреперана ръка. Затвори очи и се отдаде на прехвърлянето.
         Когато отново вдигна клепки, дисплеят любезно съобщаваше, че е пристигнал.
         Излезе от прехвъргача и се огледа. Десетина конуса стърчаха на равни разстояния един от друг като смешни недовършени колони. Зад тях – небрежен щрих от дебела четка на художник – се разливаше потъмняла стена. Обществени телепорти! Винаги бе смятал, че всеки уредник разполага със собствен прехвъргач. Как иначе можеше да се отзове незабавно при повикване?
         Леко разочарован, Ралан се насочи към близката информационна будка. Отправи запитване за дома на уредник Тилиас. Началната точка на маршрута затрепка в навигатора му в предупредително жълто, а самият маршрут се протегна като непослушна зелена нишка през екрана.
         За първи път, откакто бе замислил авантюрата, Ралан изпита неувереност. Беше слушал много за опасностите, дебнещи почтените хора на всяка крачка в Квартала. Но ако искаше да осъществи мечтата си, трябваше да бъде смел.
         Пое по пътя, вторачен в зелената нишка. Не забелязваше любопитните погледи, с които го посрещаха местните. Не забеляза и протегналата се към него здрава ръка.
         Ръката сграбчи ухото му и го повлече встрани от пешеходната ивица.
         Ралан изпищя. От болка и изненада очите му се напълниха със сълзи.
         ─   Къде си мислиш, че отиваш? – избоботи мъжът, без да се впечатли от опитите на момчето да се отскубне.
         ─   Аз… уредник Тилиас… – успя да пророни то.
         ─   Кварталът не е място за малолетни потребители.
               Макар да бе свъсил вежди, мъжът не изглеждаше страшен. Беше висок, с дълга, вързана на опашка, коса. Носеше очила, а долната част на лицето му бе украсена с къса къдрава брада. Когато говореше, брадата сякаш се усмихваше.
         ─   Ако има проблем, нека баща ти се свърже с нас. Защо е пратил теб?
         ─   Не ме е пратил – призна Ралан, като разтриваше освободеното си ухо. – Тук съм, защото искам да стана уредник.
         Смехът на очилатия прокънтя с възторжена искреност, привличайки случайни минувачи. Ралан осъзна, че се е озовал в центъра на кръг от любопитни очи.
         ─   Защо се смеете? – обиди се той. – Уредниците знаят всичко, могат всичко и контролират живота в Потребителската зона.
         ─   Дори да е така, за да бъдеш уредник, трябва да си роден такъв. А ти си роден в потребителско семейство и то не какво да е, а „Б плюс“, ако съдя по дрехите ти.
         ─   Не съм виновен за това – начумери се Ралан.
         ─   Не, разбира се.
         Зад гърба си чу неясни реплики. Настъпи раздвижване – някой разбутваше нарасналата тълпа.
         ─   Дойдох веднага, щом разбрах – обади се познат глас.
         Момчето щастливо се обърна:
         ─   Уредник Тилиас! Кажете му… кажете им… Аз мога!
         Новодошлият го погали по главата:
         ─   Да вървим, Рал!
         Прихвана го за раменете и му посочи пешеходната ивица. Очилатият ги спря:
         ─   Тил, незаконно е. Трябва да се обадим на семейството.
         ─   Дай ми малко време.
         ─   Поощрявал си го, нали? Нарушил си правилата. Семейният уредник трябва да остава неутрален.
         ─   Момчето има дарба, Зак. Трябваше да видиш как е препрограмирало слънчевите огледала в дома им.
         Зак поклати глава:
         ─   Върни го на света, към който принадлежи.
         Тилиас не отговори. Малкият доверчиво се прислони до него:
         ─   В твоя дом ли отиваме?
         ─   Не, Ралан, потребителите не влизат в нашите домове. Ще разговаряме в публична беседка.
         Беседката беше пластмасова, с кичозно извита стряха и имитации на дървени греди. Ралан с неохота се настани на седалката. Досега беше виждал само дървени беседки. И всичките бяха частни. Нямаха ли уредниците беседки по домовете си? Май твърде много публични неща имаше в  техния живот.
         ─   Животът ни е различен от онзи, който си представяш – сякаш прочел мислите му, започна Тилиас. – Потребителите не ни забелязват, когато влизаме в системите или домовете им. Смятат ни за нисши, ограничени хора.
         Челото на Ралан се набърчи. Тилиас се опитваше да го сплаши. Приличаше на родителите му, които твърдяха, че уредниците са недодялани и образовани хора, които не знаят как да се забавляват. Приятелите му също вярваха, че единственото, което правят хората в Квартала, бе да опознават технологии. „Децата си играят с роботи и броят звездите – кълнеше се Джей Пи. – И учат, докато навършат 20“. Думите му предизвикваха дружен кикот. В Потребителската зона децата се дипломираха в осми клас. Дори в момента в медиите течеше кампания за шесткласно задължително обучение.
         Учението бе една от причините, насочили Ралан към уредниците. Главата му бе пълна с въпроси, чиито отговори не намираше нито в библиотечните архиви, нито в образователните филми. Тюторите[1], най-често жени, вдигаха безпомощно рамене, а после информираха родителите за аутисткото поведение на детето им.
         Затова Ралан реши първо да си извоюва правото на знания. Вярваше, че ако завърши училище в Квартала, ще може по-добре да организира живота си.
         Сподели намеренията си с Тилиас. Той съчувствено поклати глава, но продължи да настоява за връщане у дома.
         ─   Значи да прекарам живота си в медиация[2], ходене по партита и на разни места, за да си попълвам сиви[3] албума – намуси се Ралан.
         ─   Пропускаш жените. След сватбата ще добавиш към живота си шопинг, игри на късмета, изграждане на дом… Вярвай ми, много уредници мечтаят за твоя живот.
         ─   Ами тогава да се разменим!
         Спорът се проточи. Накрая Ралан отстъпи с уговорката, че един ден ще се върне като надзорник. Надзорниците прекарваха голяма част от времето си в гетата. Надяваше се така да си осигури част от желаните знания. Тилиас обеща, а после се свърза с родителите. Тъй като Ралан бе откраднал геноключа на баща си, трябваше да изчакат майката, която се намираше на спаостров за разкрасителна ваканция.
         Ралан се успокои. Майка му не бързаше, освен когато имаше час за подмладяване.
         Привлече го зелената поляна срещу беседката. В средата й се издигаше квадратна постройка, чиято височина се губеше в нисколетящите облаци. Беше нещо средно между стъклена кула и панорамен асансьор. Пред кулата в полукръг бяха застанали момчета и момичета, облечени в терморегулиращи костюми, с шлемове под мишница. От тълпата, събираща се край тях, излезе висок, прошарен мъж в подобен костюм, с блестящ герб на лявата гръд. Мъжът се обърна към тинейджърите и заговори.
         Ралан различаваше откъслечни думи. Погледна умолително Тилиас. Уредникът мълчаливо се съгласи.
         Приближиха тълпата. Докато се промушваха напред, мъжът приключи речта си:
      „… той признание не чака,
      ни от светлината, ни от мрака.“
      Младежите ги повториха хорово и неразбрано. После се наредиха пред вратата на кулата.
      ─      Кои са те? – запита шепнешком Ралан.
      ─      Трудни деца – отвърна Тилиас. – Озлобени, недоволни, непримирими. Но смели.
      ─      В кулата ли ще живеят?
      ─      В колониите. Само там могат да започнат на чисто, а предизвикателствата са достатъчни за цял един живот. Кулата е стратопорт, звезден прехвъргач. Работи с времеделене, за да може…
         Не успя да продължи, защото Ралан внезапно се отскубна, застана отстрани на колоната и извика силно:
      ─      Заменям статус Б за термокостюм!
      Никой не му обърна внимание. Той размаха геноключа на баща си и заобхожда колоната. Посрещаха го смутени усмивки, следвани от твърди откази.
         Докато гледаше приближаващия Тилиас, усети в ръцете си някаква дреха. Обърна се да благодари, но благодетелят се беше стопил в тълпата.
      Без да губи време, Ралан изтича отпред и започна да навлича костюма. Вместо да се разсърдят за наглостта му, първите в колоната се заеха да му помагат.
      ─      Можеш да останеш с нашата тройка – заяви синеоко, слабичко момче, застанало на първа позиция. – Пътуваме за Пета сатурнова.
      ─      Благодаря – зарадва се Ралан. – А какво ще правим там?
      Спътниците му се спогледаха.
      ─      Как какво? Онова, което правят сталкерите – отговори синеокият.

край

[1] думата е използвана нарочно
[2] от „медия“, не от „медитация“
[3] от CV


>> Обратно към ПРОЗА >>