Гостоприемство

(откъс)

Продълговатият, объл камък се бе появил в небето като малка черна точица. Падаше с невероятна бързина. С приближаване към земята размерът му се увеличаваше. Когато се заби с острата си част в песъчливата почва, вече бе придобил големината на стар сиенитен блок. Вместо да се претърколи, остана да стърчи – самотна скала насред равнината. В долната му част се появиха четири подпори, с които пазеше равновесие. Фийз не можа да си обясни как са се образували толкова бързо. Реши, че привиденията са ги издялали и за миг изпита уважение към тях.
Привиденията…
Наблюдаваше действията им с нарастваща враждебност. Плътни, ослепително бели, с по четири ластара, те се бяха отделили от камъка веднага след приземяването му. При първото смрачаване се прибраха обратно в него. Сега обаче изчезваха и се появяваха, като носеха в горните си ластари непонятни неща. Струпваха ги накуп, а после други привидения – малки, лъскави и многоластарни, строяха от изнесеното огромен полиран хълм. Хълмът сигурно бе кух отвътре, защото много от нещата просто потъваха в него.
„Пещера – помисли си Фийз. – Строят си пещера!“ Недоумяваше за какво им е на привиденията пещера, когато могат да се прибират в огромния си камък. Успя да се сети само за една причина: те възнамеряваха да останат в равнината. Неговата равнина!
Възмутен от дъното на душата си, той се понесе на запад, към дъговидните скали. Искаше да сподели наблюденията си със Сарш и да го помоли за съвет. Чувстваше го по–близък от останалите собственици.
Завари го да полира стените на един върхар.
– Харесва ли ти? – запита Сарш, усетил неспокойното присъствие зад себе си.
– Великолепно е! – отвърна Фийз. Беше искрен. Територията на приятеля му се различаваше от всички останали. Сарш умееше да изсича причудливи форми, които после свързваше с укрепителни навявания.
– Ще бъде част от стената, която съм замислил – обясни той. – Идеално полирани, насочени към небето върхари – като пързалка, по която да излетим. Може да стигнем дори до Границата на обзора.
– Още никой не е успял да стигне дотам – отбеляза Фийз и се върна към темата, която го вълнуваше. – Смяташ ли, че привиденията живеят отвъд Границата?
– Не знам. Камъните, които падат от небето, са винаги странни. Помниш ли черното кълбо, което се блъсна в платото на Шуу? Дупката се оказа толкова голяма, че той още се мъчи да я запълни. При тебе поне няма разрушения.
– Няма. Но при Шуу нямаше привидения.
– Може би тъкмо те са спасили земята от хлътване.
Фийз сърдито се завихри:
– Значи искат да останат.
– Откъде ти хрумна? – усъмни се приятелят му.
– Строят си собствен хълм. Първо беше камъкът, сега хълм… Казвам ти, Сарш, те считат равнината за своя.
– Може би спазват собствен протокол за гостоприемство. Ти попита ли ги?
Фийз замълча. От наблюденията си знаеше, че звуковият обхват на привиденията е силно ограничен. Как би могъл да разговаря с тях?
Сподели колебанията си. Сарш го успокои с хладен повей:
– Трябва да опиташ, за да разбереш истината.
– Ами ако се проваля?
– Тогава направи онова, което правиш най–добре. Изваяй обяснението с клуни. Щом привиденията сами изграждат хълмове, ще го разберат.
Оптимизмът на Сарш се оказа заразителен. Фийз благодари за съвета и радостно се понесе обратно към любимата равнина. Слънцето залязваше. Последните лъчи го пронизаха с топли бронзови отблясъци.


2 коментара за “Гостоприемство

  1. Разказът е отличен с Първа награда в конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2017) и публикуван на сайта „Сборище на трубадури“ заедно с останалите наградени разкази.

  2. Обичам си го този разказ! Две години след награждаването, през есента на 2019 година, той беше включен, заедно с останалите наградени разкази от същия конкурс, в последната книжка от „Библиотека Галактика“! Номерът на книжката в поредицата е 123, а заглавиетой е „Антиутопия“ .

Коментарите са деактивирани.