(откъс)

Еди Янч беше карък. Стопроцентов, натурален, от онези, които цял живот нищо не бяха печелили. Дори два кредита от лотарийна игра. Ако една ситуация предполагаше добър и лош изход, за него винаги оставаше лошият. Кучетата в парковете го хапеха, саксиите от терасите се целеха в главата му, началниците го пропускаха при повишенията, а жените каляваха сърцето му.
Колкото и странно да звучи, Еди се беше научил да харесва живота си. В неудачите му имаше нещо стабилно. Дните му бяха ясни и предвидими. Когато кварталната аптека бе затворена, заобикаляше парка. Когато имаше спешна работа, не се опитваше да подкара колата си. Когато в средата на горещ, сушав месец отиваше в планината, носеше дебело непромокаемо яке.
Отказвайки му радостите на средностатистическия гражданин, съдбата му бе дарила сигурност, отнета на същия този гражданин. Еди никога не се чудеше дали нещо ще се обърка. Той беше уверен в това.
Да спечели нещо за него бе толкова невероятно, колкото и да премине през червеева дупка. Затова, когато куриерът донесе луксозния плик, той подозрително го огледа. Нима съществуваха още хартиени послания? Върху плика, по цялата ширина, с блестящи релефни букви бе изписана думата „Честито“, а в единия ъгъл се мъдреше неговото име, последвано от личния му идентификационен код. Задната страна на плика съобщаваше, че подател е Асоциацията за генно безсмъртие.
Еди помнеше представителя на Асоциацията. Преди година бе участвал в конференция за безопасност на генното моделиране. Лекторът на Асоциацията беше зализан, облечен по правилата на маркетинговата каста, със задължителната дебилска (пардон, позитивистка) усмивка. Последният ден бе раздал на участниците анкети с мъгливото обещание за награда. Въпросите бяха стандартни: лични и биометрични данни, хобита, мечти и страхове, експертиза и социални амбиции. Леко отегчен, Еди предаде пълната анкета в оставената за целта урна. И веднага забрави за нея.
Но Агенцията не беше го забравила. Напук на окаяната му слава изпращаше награда в плик! „Дали не е приз за най-голям карък?“ – усъмни се Еди. – И какво толкова мога да спечеля? Електрически стол?“
Съдържанието на плика го шокира повече и от поздравителната обвивка. На луксозна бланка, в която личаха ленените нишки, със златни букви бе написано: „Уважаеми г-н Янч, очакваме Ви на тази и тази дата, от толкова часа, в офиса на АГБ, където да заемете своето място сред първата и единствена в света Безсмъртна стотица“. По-нататък с обикновен шрифт се описваха условията и процедурите, на които трябваше да се подложи, за да стане един от стоте безсмъртни граждани на света.
— Невъзможно! Сигурно е някой съименник – отсече Еди, позовавайки се на теорията за стабилния си живот.
И все пак изкушението се промъкна в сърцето му. Той продължи да препрочита писмото цяла вечер, а после и на сутринта, докато пътуваше към офиса. Непрекъснато очакваше някой да му се обади и да се извини за грешката.
Никой не се обади. Вместо това, през следващите дни Еди продължи да получава наставления за предстоящото си обезсмъртяване.