Острие

6

Зоман се събуди, разтърсван от силно главоболие. Сякаш хиляди менгемета притискаха главата му. Опита се да се изправи, но се почувства още по-зле. Нещо невидимо го мачкаше, мъчеше се да пробие черепа, гърдите, да изтръгне сърцето му. Усети, че го обзема тревога… Страх… Чувство за вина… “Вина? – успя да помисли той. – Виновен за какво?” Нещото влезе в него и нахлуха късчета спомени, които трябваше да сглобят цялото събитие, изпълнило го с необяснима мъка и разкаяние. Мозъкът му се превърна в игленик…
Строполи се на пода и с гърчене се опита да достигне вратата. В този миг имаше само едно желание: да подреди в главата си мозайката от иглички, дори това да струва живота му. Но сякаш целият организъм се съпротивляваше и в главата на Зоман смътно се раждаше някаква мисъл.
– Това не са мои спомени! – изкрещя накрая той оформилата се в съзнанието му истина.
Собственият му вик го отрезви за малко. Спусна се към вратата – тя беше заключена! Стори му се, че ще полудее. Менгеметата отново започнаха да притискат главата му. Пред очите му се мярна продълговат бутон. Пронизителният звук се сля в режещ резонанс с игличките в мозъка му. Зоман безумно заудря с юмруци по вратата, като крещеше:
– Това не са мои спомени! Не са! Чувате ли?!

***

Клод отвори вратата на каютата и облекчено изтри потта от челото си. Дори с неговия универсален шперц процедурата бе траяла дълго. Колко точно, не можеше да прецени – ужасното главоболие не го напускаше и го караше да се чувства отпаднал и безпомощен. Тръгна безцелно по коридора. Сигналът „тревога“ все още раздираше тъмните помещения на звездолета, но, освен него, никой друг не бе се отзовал на повикването. Стигна до пломбираната врата на кабината за управление. „При катастрофална повреда на електронните мозъци“ – спомни си той думите на командира. Нима сегашната ситуация не беше катастрофална? Колебаеше се, когато чу шум и удари по вратата на една от каютите. Очевидно целият екипаж беше заключен. Защо? Астрономическите карти, по които първобитно пресмятаха положението си, не показваха опасен участък от трасето. Ударите зачестиха, след това се чу скърцащ звук, сякаш котка със стоманени нокти драскаше по метализираната врата.
Опита се да отвори вратата на кабината за управление преди да са дошли останалите. Това бе единственият шанс да разбере какво се случва на този странен звездолет. Стисна зъби и съсредоточено се залови с пломбата. След това дойде ред на ключалката. Сам не разбра как уцели кода й. Влезе вътре и се втурна към дисплеите.
– Какво си направил? – стресна го развълнуван глас отзад.
Клод бавно се извърна. Лицето му бе добило спокойния израз на човек, ухапан от змия и съзнаващ съдбата си. Очите му срещнаха изтерзания поглед на Зоман.
– Разбираш ли от навигация? – запита вместо отговор той.
– Малко – отвърна озадачен астрофизикът.
– Виж това – посочи му дисплеите на управляващите компютри.
Зоман се приближи и с интерес започна да проучва написаното. Внезапно се втрещи:
– Не може да бъде!
Инженерът намери в очите му потвърждение на онова, което сам бе видял.
– Трудно ми е да повярвам – промълви Зоман, напълно объркан. – Какво означава това според теб?
Другарят му се отпусна в едно от креслата пред пулта:
– Не знам – уморено въздъхна той.
Зоман също седна, като се опитваше да разсъждава на глас:
– Звездолетът е програмиран за елипсовидна орбита около База Тул, но за екипажа и за хората в базата се лансира версията за курс към Земята. Очевидно орбиталните маневри трябва да останат в тайна.
– А за да не би екипажът случайно да се досети, звездолетът е без илюминатори и с пломбирана кабина за управление – допълни Клод.
– Точно така – кимна Зоман. – Но кой е заключил каютите, защо сега и какво изобщо се иска от нас?
Внезапна остра болка в главата го накара да спре. Видя, че Клод също изкриви лице в мъчителна гримаса.
– Сякаш някой насила се опитва да ми влее допълнителен мозък – изстена астрофизикът.
Лоран го изгледа със странен поглед, след това скочи и започна да търси нещо из кабината.
Търсенето продължи дълго, защото, както се стори на Зоман, Клод не знаеше точно какво търси. Приличаше на сензориал с повредена чувствителност. По едно време се спря пред пулта и се замисли. Започна да натиска различни комбинации от бутони, докато в един момент се чу щракване и таблото на пулта се отвори като капак.
Напълно объркан от всичко случващо се, Зоман се приближи и погледна. Вместо с електроника, „кутията“ на пулта бе изпълнена с лигава течност с бледосив цвят. Клод се усмихна на смаяния физик и без да проговори, плъзна ръката си по един почти незабележим потенциометър на страничната рамка. Течността започна да се сгъстява и набръчква, като всеки миг променяше гънките си. Зоман усети отново иглите в главата си.
– Какво е това? – попита той.
– Перфепсидрон – отвърна нехайно Клод, без да откъсва очи от гъвкавата каша.
– Имаш ли представа как действа? – погледна го Зоман.
– Разбира се. Превръща хората в парчета месо.
Спокойният тон и саркастичната усмивка, с които бяха изречени тези думи, смразиха кръвта на добродушния астрофизик.
– Шегуваш се, нали? – запита той с не много уверен глас.
Клод Лоран отмести очи от перфепсидрона:
– Ако искаме да оживеем, трябва веднага да се махнем оттук – каза глухо.