(откъс)
Заблели ми ти отроци,
прасета жални довели,
юнака с’ сълзи залели,
смирено си гръб привели
и в обич му се признали,
и за бащица избрали.
А край юнака – калинки.
Роят се божите твари.
Току подхвъркват чевръсто
и милват го дето сварят:
една му чело погали,
друга на рамо му пърха,
трета му в ухо зашепне,
четвърта го за път напътва.
И кучета гладни, верни,
право го в очи гледат
и си наградата чакат
зарад делата достойни.
А той им месо подхвърля
и прави думи повтаря,
че те са хора за него,
а людете – мат’риали.
И сал едни очилатци
го хулят, че ги потискал,
че диктатура поискал
и просяци ги направил.
Затуй ги пратил юнака
овце да пасат и крави,
а баш овчарите взел си
и на охрана ги сторил –
отроци нине да пазят
от думи скверни и мисли,
та сам юнак да им казва
кое е криво и право.
