Добър си, гражданин почтен –
предаде вещицата в плен
и днес пред кладата стоиш,
и чакаш да я изгориш.
Пръв да запалиш ти се пада –
и като чест, и за награда.
Градът приветства те със вой –
днес ти си техният герой.
Подкрепян мощно от тълпата,
ти обикаляш със главнята,
а пламъците в своя бяг
докосват голия й крак,
прегръщат дрехата й сива
и в златен огън я обливат.
– Защо не вика? – негодува
тълпата, ала се страхува
да срещне погледа горещ,
по-страшен от самата пещ,
изпълнен не с отчаян гняв,
а с опрощение и любов.
От съжалението боли
и стават хората по-зли,
и смъртни клетви те реват,
безсилни да се доближат,
към кладата размахват кръст
и сочат непристойно с пръст.
Такава жертва те не щат:
духа й ако не сломят,
той – въглен – ще се прероди
и техните ще изгори.
Ала, потъвайки в жарава,
безмълвна жертвата остава.
Ликът й – призрачна мъгла –
обвива мрачната тълпа
и от безплътната й власт
жени изпадат във несвяст,
други смутено коленичат
и разкаяние изричат,
очите само трети свеждат
или с въздишка се споглеждат.
Дори мъжете шапка свалят
и вещицата сякаш жалят.
Единствен ти, предан палач,
загърбил всяка жал и плач,
оставаш прав, навъсен, строг,
дорде човешкият поток
безредно се отдалечи.
Далеч от всякакви очи
загребваш пепел в свойта длан
и със очите на пиян
във пепелището се взираш,
без отговора да намираш:
кое е злото в този свят –
вещицата или градът.
